DSC00264

Пътят

Наскоро се завърнах от пътуване до най-северните части на Европа. Ще се опитам да разкажа и за там, но в момента има нещо друго, което исках да споделя.

Бяха минали само 3 дни от връщането ми от Норвегия, но вече не можех да ‘стоя на едно място’. Пътуваше ми се. Не как да е, а с колело. Наближаваше събота и неделя и предстоеше семейно пътуване до селото ми: с.Беласица. Намира се на около 180 км югозападно от София в подножието на планината Беласица.

Пътувайки към работа ме осени налудничавата на пръв поглед идея да стигна до село с колелото. Да знам, далече е. Същевременно обаче само преди няколко седмици бях пропътувал разстоянието от с.Рударци до Благоевград за малко над 4ч. Това ме накара да си мисля, че ако тръгна навреме, т.е. рано сутрин, ще успея да стигна и до село. Предизвикателството беше сериозно, но си струваше. Още от малък си мечтаех да измина този път с колело. Дори посрещнах една Нова Година в разпределение на маршрута набелязване на места за почивка. Все пак бях малък и всичко ми се струваше голямо 😉 Разстоянието изобщо не е много имайки предвид, че маршрута не е планински а дори напротив: има множество спускания и равни участъци и се движи основно по долината на р.Струма.

Предизвикателството си струваше не само, за да докажа нещо на себе си, а и за да извървя един символичен път към своя мечта. Този път обаче бе изпълнен с предизвикателства и символични ‘известия’, които често ме караха да си мисля за пътя. Не този, по който карах, а пътя на живота. Като всяка една стъпка от него, асфалтовия път, по който се движех предлагаше абсолютно аналогични предизвикателства. Следването на ‘главния’ и ‘основния’ път към моята цел се заключваше в абсолютно следване на осевата пътна линия. Мислех си, че тя води към моята цел. Често обаче се налага да ‘сляза’ от нея и да карам успоредно на нея. Макар и не задължително да ‘пресичам’ пътя към моята цел, правилната визия на ‘осевата линия’ ми даваше ясна представа къде трябва ‘да карам’ и къде трябва да стигна. На места се налагаше да ‘криволича’, ‘разтърсван’ от препятствията по пътя. На места пътят бе доста пооронен и дори падат извън него. Имайки ясна цел, лесно можех да се върна на ‘главния път’. Лошото става, когато ‘маркировката’ по пътя изчезне. Тогава той трябва да бъде в твоята глава. Да имаш ясна визия къде искаш да стигнеш и още по-важно, откъде да минеш. При един участък от пътя се отклоних на няколко км, но бях спокоен, че ще се върна на главния път и ще продължа към своята цел. Временното изчезване на ‘маркировката’ е някак допустимо и в момента, в който човек се върне на главния път е удовлетворен, че е на прав път. Въпросът е, какво се случва, когато маркировката изчезне напълно. Какви ориентири търсим тогава? Идеи?

Предполагам постоянни марките като слънце, луна, планина ще свършат работа. Дано обаче да не сме в ситуация, в която трябва да изчакваме тези ‘маркери’. Напълно е възможно поради сериозна ‘мъгла’ в съзнанието ни или на пътя ни да не успеем да видим своите цели. Какво правим тогава?

Отговорът не е еднозначен. Със сигурност обаче, трябва да сме целеустремени. Да знаем къде искаме да стигнем и още по-добре е ако знаем пътя към целта си, дори и да бъдем ‘раздрусвани’ от липсата на настилка под краката ни или да се налага да караме успоредно на линията водеща към нашата цел или да изгубим маркировката. Със сигурност е важно да имаме своята ‘осева линия’ и да сме сигурни, че тя ни води в посоката, в която искаме. На местя тя може да се раздвоява или разтроява и да прави избора ни сложен. Каквито и да са обстоятелствата обаче, всичко е в нашите глави…дори превозното ни средство, което ще ни отведе до нашата цел да се развали, най-важно е на забравяме къде искаме да стигнем. Само когато сме целеустремени и мотивирани, ще намерим и начина, по който да изпълним целта си.

И в крайна сметка извървях пътя с колело. Не беше най-бързият и най-сигурния начин, но го извървях. Велопохода продължи 9,20 мин, а километрите са 163. Имаше разбира се две по-дълги почивки, но важното е, че стигнах до крайната си цел. И както винаги се случва, последната част от пътя е най-трудна. Постигането на целта обаче е най-удовлетворително след труден път…

Не че всичко това не е нещо, което всеки си е мислил. Просто бях удивен от символиката, която съдбата ни изпраща и зависи от нас дали ще можем да разчитаме посланията и 🙂

Leave a reply

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>